Като славей...
Като славей...
Понякога ми се ще да разбера тишината
понякога не, понякога просто я чувствам...
След залеза, зората и слънцето изгряват...
Небето плачеше неспирно и аз също в него...
Но сега то тъй се усмихва, усмихвам се и аз...,
а слънцето подаде ни ръце със светлината си...
и леда в сърцето изведнъж се стопява, запали се...
като феникс от пепелта отново в огъня се ражда...
Вече в силата на гласа, в топлината на песента -
луната отворя сърцето си, звездите да прегърне...
И оттогава дъждът от светулки неспирно танцува...
да възвърне надеждите, да нарисува мечтите...
Защо си мислим, че е спряла да пее тишината...,
че не заслужаваме шанса да бъдем щастливи...?!
Че никога не сме го имали и няма да го имаме...
Животът ни усмихва се само в нашата усмивка!
Вече няма да бродя в тъмата на лабиринта,
няма да ме накараш да се почувствам отново
така...сякаш нищо не е останало вече от мен...
Като дим изчезваш и от теб се отдалечавам...
Опита се да управляваш всичките ми чувства,
все едно съм съм кукла на конци, опита се..
да пречупиш всичко в мен, това което мечтая...
Сякаш съм стъкло, като хартия да ме скъсаш...
Опита се дори живота ми за себе си да вземеш...
Време мина вече, отново срещаме се очи в очи...
И ти отново очакваш да ме видиш как кървя...
Ела и се опитай отново полета ми да сломиш...
аз отново като славей - в песента ще се издигна...
Може би понякога все още страхувам, може би
все още не съм отворила всички прозорци...
Но вече не се боя от това напред да продължа...
и искам да изпитам всяка крачка в сърцето си...
Ела и се опитай отново полета ми да сломиш...
аз отново като славей - в песента ще се издигна...
Като дъх ще те освободя криле да разпериш и ти...
Вече в себе си вярвам, в прегръдката на небесата...
© Лили Вълчева All rights reserved.
