Тази вечер комарите падат -

като градушка върху току-що поникнали посеви.

Напих се! Не мога да карам! Да си ходим пеша!

Опиянени от нашата кръв -

те се впиват в плътта ни като въпроси…

Какво ще правим най-после с тези разгорещени тела?

Мечтана моя! Не ми наливай! Стига!

Още чаша и със сигурност ще ме носиш.

С последната глътка - предавам се - съвсем,

съвсем без борба…

Звънят ушите ми от гласа на петлите -

навярно вече са вторите…

Накъде ме водиш? Към квартала ù

или в някоя тъмна гора?

Представяш ли си?

Представяш ли си легло от мъх –

уютно като въздишка?

Ние двамата, а наоколо -

кристално изваяна самота?...

Тишината…

Тишината е толкова гъста,

че може дори да се пие…

Ох, да не говорим за пиене! Не, не искам!

Да тръгваме! – подавам ръка…

И гладни за ласки, забързани

се втурваме в лагуната на росата…

По самодивски събличаш се,

а аз вкаменен, онемял…

Нещо питах, забравих…

Молитва прехапах, дъх заплетох в косата ти…

Прегръщам те!

Най-после прегръщам те!...

Богове!... Не мога сега!

Друг път ще ви благодаря!...