Кехлибарено зърно за чашата на гроздобера
Тази вечер комарите падат -
като градушка върху току-що поникнали посеви.
Напих се! Не мога да карам! Да си ходим пеша!
Опиянени от нашата кръв -
те се впиват в плътта ни като въпроси…
Какво ще правим най-после с тези разгорещени тела?
Мечтана моя! Не ми наливай! Стига!
Още чаша и със сигурност ще ме носиш.
С последната глътка - предавам се - съвсем,
съвсем без борба…
Звънят ушите ми от гласа на петлите -
навярно вече са вторите…
Накъде ме водиш? Към квартала ù
или в някоя тъмна гора?
Представяш ли си?
Представяш ли си легло от мъх –
уютно като въздишка?
Ние двамата, а наоколо -
кристално изваяна самота?...
Тишината…
Тишината е толкова гъста,
че може дори да се пие…
Ох, да не говорим за пиене! Не, не искам!
Да тръгваме! – подавам ръка…
И гладни за ласки, забързани
се втурваме в лагуната на росата…
По самодивски събличаш се,
а аз вкаменен, онемял…
Нещо питах, забравих…
Молитва прехапах, дъх заплетох в косата ти…
Прегръщам те!
Най-после прегръщам те!...
Богове!... Не мога сега!
Друг път ще ви благодаря!...
© Красимир Чернев All rights reserved.
