Книгата на любовта
Свредел безмилостно в гърдите дълбае,
в душата ми рана дълбока копае,
мъката единствен е мой господар,
сълзите извират – от Господа дар.
Пламъкът угаснал е вече в очите,
какво е усмивка не знаят устните,
ръцете са празни – оголени клони,
устата молитви към тебе отрони.
Протягам ръцете, но ти си в безкрая
и да те докосна не мога, аз зная,
във нас все още любовта гори,
разстояние жестоко с теб ни дели.
Тягостно нижат се нощите, дните,
в самота минават и пълнят очите,
сърцето ми само за тебе мечтае,
ще има ли среща отново, гадае.
Но вярата в мене е силна и зная,
че на тъгата наближил е краят
и вярвам, че нашата бъдеща среща
ще бъде отново безумно гореща.
Ще ни приспиват сутрин щурците,
„Обичам те” страстно ще шепнат устните,
нощта ще ни скрива в свойта тъма,
за да четеме книгата на любовта!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мая Николова Все права защищены
