Когато
Когато вечерта полека пие
последните лъчи на моя ден,
луната щом почти проточи шия
през малкия прозорец затъмнен,
набъбва странно тихата ми стая,
превръща се във кораб без платна.
Понасям се... Къде? Сама не зная -
към древна несънувана страна
с безброй спокойни, слънчеви поляни,
със извори от синя светлина,
с цветя, цъфтящи като тихи рани,
с неща с необяснима същина.
И ставам бледа и безплътно лека
въздишка, уморена от тъга.
Посока нямам, ала съм пътека
и лунен лъч, сбогуващ се с брега.
Когато ден зори, се укротявам,
притихвам примирена и добра.
А после топлината си раздавам,
преди в Безкрая да се прибера.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Нина Чилиянска Все права защищены
