Когато
Когато вечерта полека пие
последните лъчи на моя ден,
луната щом почти проточи шия
през малкия прозорец затъмнен,
набъбва странно тихата ми стая,
превръща се във кораб без платна.
Понасям се... Къде? Сама не зная -
към древна несънувана страна
с безброй спокойни, слънчеви поляни,
със извори от синя светлина,
с цветя, цъфтящи като тихи рани,
с неща с необяснима същина.
И ставам бледа и безплътно лека
въздишка, уморена от тъга.
Посока нямам, ала съм пътека
и лунен лъч, сбогуващ се с брега.
Когато ден зори, се укротявам,
притихвам примирена и добра.
А после топлината си раздавам,
преди в Безкрая да се прибера.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Нина Чилиянска Todos los derechos reservados
