Когато вечерта полека пие
последните лъчи на моя ден,
луната щом почти проточи шия
през малкия прозорец затъмнен,
набъбва странно тихата ми стая,
превръща се във кораб без платна.
Понасям се... Къде? Сама не зная -
към древна несънувана страна
с безброй спокойни, слънчеви поляни,
със извори от синя светлина,
с цветя, цъфтящи като тихи рани,
с неща с необяснима същина. ...