Удари полунощ и как блестят,
светулките, по гривата на коня.
Коматче хляб отчупих, за из път,
като трошици съ̀лзите се ронят.
Кратунка жива изворна вода,
и всяка глътка, вечност, обещана.
Проплака нещо между не и да,
среднощна птица. Няма да остана!
Защото сред сребреещи треви,
вълчица води своето котило.
Да ме събуди – към Луната ви,
припомнила си сламено венчило. ...