Kогато денем видиш нощни птици
Удари полунощ и как блестят,
светулките, по гривата на коня.
Коматче хляб отчупих, за из път,
като трошици съ̀лзите се ронят.
Кратунка жива изворна вода,
и всяка глътка, вечност, обещана.
Проплака нещо между не и да,
среднощна птица. Няма да остана!
Защото сред сребреещи треви,
вълчица води своето котило.
Да ме събуди – към Луната ви,
припомнила си сламено венчило.
Ти като нея, знам си единак,
изроних си сърцето – на трошици,
за да повярваш – ще се върна пак,
когато денем видиш нощни птици.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
