Когато пролетта с бяла надежда пристъпи...
Когато небето пак над земята въздъхне
и с нож раздели деня от нощта,
тогава изгревът ще започне пак да съхне,
а залезът ще загуби малко от прекрасността.
Когато прегърнат се радост и болка
и пламнат от тях за нас искрици топлина,
тогава съдбата ще стане щастлива богомолка
и ще ни дарява още повече с любовта.
Когато от студ часовникът спре да се движи
и слънцето изнемощее със свойта светлина,
тогава луната ще започне да брои на пръсти
и да ни разказва нова вълшебна приказка.
Когато пролетта с бяла надежда пристъпи
и направи чудни алеи от екзотични цветя,
тогава есента ще престане да се мръщи
и ще ни заобагри с нова златна красота.
Когато и лятото нажежено се изпъчи
и ни зажари отново с огнена искра,
тогава морето ще започне да му мъсти
и ще ни приютява в свойта хладина.
Когато небето се помъчи земята да целуне
и слънцето се усмихне на вятъра,
тогава лошото от нас ще излитне
и ще остане дълго да струи доброта.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Светлана Тодорова Все права защищены
