Корабът

Повява вятърът в платната сиви,

потъва корабът, остават само те,

развяват се като сребристи гриви,

морето - сиво, слънцето - пече...

Потъва мачтата с последната надежда,

потъват спомени за чакания бряг,

потъва корабът - към дъно неизбежно,

Потъва той- понесен в друг, нов бяг...

Изчезват спомени за красоти и хора,

макар и празен да е корабът сега.

Изпратен е той сякаш във затвора,

безброй години - без да види бряг.

Потъва корабът, след него и платната,

под полъха на лекия ветрец,

И колко бури, колко силен вятър,

не ще обгръщат скелета му веч...

Потъва корабът, но все пак ще изплува,

и спомени отново ще събуди,

сега за лекия, утринен вятър сънува...

И за звездите - като изумруди.

Потъва корабът, платното се издува,

но някой някога ще го разбуди...

Покри се мачтата във дълбините,

платната вече вятъра не дишат,

а може би в безкрайния поток на дните

ще зърне корабът угасваща зорница,

ще види слънцето, как мрака пак прогонва,

и чайките - прелитащи отгоре,

на бряг бленуваната котва,

И пак със вятъра платното му ще спори!...