Вий навярно ще кажете малко е,
няма смисъл дори да говориш,
да, отишло си, може би – жалко е,
но какво ли могъл би да сториш?
Но видяхте ли впрочем сълзите му?
И дъха ли му чухте последен?
Или как недомигват очите му?
Или топлият взор – станал леден?
Или още видяхте му лапите?
Да, довчера пердетата драли,
или бъркали скришом в долапите,
колчем някой само го остави?
Как се свиват и бавно отпускат се
сякаш майчино мляко да дирят,
но отдавна отбити от млякото
веч' не търсят а просто – умират?
Вий навярно ще питате „Плаче ли?
Те животните знаеш – не могат,
те не помнят, не чувстват – не знаеш ли?
Не разбират, дори не говорят?“
Аз пък вас ще попитам живеят ли?
Или страх не изпитват ни жалост?
Те от страх пред заплаха немеят ли?
И пилеят си дните на халос?
Ех, да можеше само да видите,
как потърсило топла утеха,
то безгрижно се всякога свиваше
в нейде всяка оставена дреха!
Ех, да можеше само да чуете,
опит звук да отрони безсилен
вчера смело катерило дрешника
днес се бори за дъх непосилен!
И се чудя, ако неспособен е,
и човек да говори и учи,
то не бихте ли впрочем равнили го,
С това коте ли? С някое куче?
И не бихте ли бързо отсъдили -
безразсъден – безумен – негоден?
И от себе си – бързо отпъдили,
като скъсан диван – неудобен?
А пък, може аз сам да говоря си?
Или може би сам съм безумен?
А не би никой тъй отговорил ми,
И единствен съм аз – неразумен?
И дали аз със себе си споря си?
И не би с мене никой заспорил?
Щом ми скъпо е мъничко котенце,
що в земята съм вече заровил?
© Борислав Ангелов Все права защищены