Вий навярно ще кажете малко е,

няма смисъл дори да говориш,

да, отишло си, може би – жалко е,

но какво ли могъл би да сториш?

Но видяхте ли впрочем сълзите му?

И дъха ли му чухте последен?

Или как недомигват очите му?

Или топлият взор – станал леден?

Или още видяхте му лапите?

Да, довчера пердетата драли,

или бъркали скришом в долапите,

колчем някой само го остави?

Как се свиват и бавно отпускат се

сякаш майчино мляко да дирят,

но отдавна отбити от млякото

веч' не търсят а просто – умират?

Вий навярно ще питате „Плаче ли?

Те животните знаеш – не могат,

те не помнят, не чувстват – не знаеш ли?

Не разбират, дори не говорят?“

Аз пък вас ще попитам живеят ли?

Или страх не изпитват ни жалост?

Те от страх пред заплаха немеят ли?

И пилеят си дните на халос?

Ех, да можеше само да видите,

как потърсило топла утеха,

то безгрижно се всякога свиваше

в нейде всяка оставена дреха!

Ех, да можеше само да чуете,

опит звук да отрони безсилен

вчера смело катерило дрешника

днес се бори за дъх непосилен!

И се чудя, ако неспособен е,

и човек да говори и учи,

то не бихте ли впрочем равнили го,

С това коте ли? С някое куче?

И не бихте ли бързо отсъдили -

безразсъден – безумен – негоден?

И от себе си – бързо отпъдили,

като скъсан диван – неудобен?

А пък, може аз сам да говоря си?

Или може би сам съм безумен?

А не би никой тъй отговорил ми,

И единствен съм аз – неразумен?

И дали аз със себе си споря си?

И не би с мене никой заспорил?

Щом ми скъпо е мъничко котенце,

що в земята съм вече заровил?