От копнежи по залези крадени
отлетя този ден недолюбен,
стъпки пишеха думи неказани,
мракът шепнеше тихо разбуден.
А в искрите на влюбени погледи
устни жадно мълчаха – до болка –
две тела се целуваха огнени,
и в съня си танцуваха волно.
Но в предела на чуждото вричане,
тъжни птици земята кръщават...
Бях ли твоето смело момиче,
дето може света да взривява?
И дали още чакаш във утрото
любовта ни и страстна, и дива?
Пак ли скиташ във мислите с чувството,
че без мен всяка болка е жива?
Знам, в копнежа на залези крадени
ще остана най-верния пристан
и в номадските клади, разпалени
пак живота ти вярно орисвам...
© Йорданка Господинова Все права защищены
какво е любов.
Да докосна,
да вдъхна,
да се наситя.
Ще те послушам.
Ще съжалявам отново.
Часовникът пясъчен
в дома ми се сипе...
Като утринен лъч
при мене дойде.
Всичко грейна
в слънчеви пръски.
Твоята нежност
душата ми взе!
Как тихо влезе!
На пръсти!
Само продумай,
но не искам измама!
Сърце изковал съм
във наниз...
Моля те само
възможност за двама
да политнем
в разтопения залез.