Простираш нежно пръсти,

но стигаш само Мрака.

Протягаш крехки длани,

ала удрят се отново в стоновете като вик,

политат, напрягат сетивата.

Разходката към Края,

наблизо е, остават сетни сили,а обичта я няма,

в това е куриозът.

Един измислен Рай на падението наше,

когато клоунът е тъжен, гримиран ,но и страшен.

Усмивката разсмива, доколко е възможно,

а после този клоун напива се от смях,

в стаичката малка седи на полусчупен стол.

Нощ и ден преплитат се в едно-

с ударите на съдбата препуска измислен шут.

Грешим, обичаме и плачем,

раздаваме Любов с години,

но после Любовта загива

и трудно е да и повярваме отново.

Прескачаме уж леко, с огромни крачки безната дълбока,

ала раната в Душата с разрез е .

Убийствено кърваща и влажна като устни.

И може би, когато и любовта я няма, решавайки судоку,

намираме пак нова?

... Знам ли?

За старата обич просто пепел не остана,

възраждаме красиви мисли за Новата година. Намираме надежда, вяра и кураж,че младостта е тука, а с нея и началото ..

Началото на края ...

По-страшно от присъда....