Той поспря на сянка;

но това беше рядка сянка.

Листата бяха отмалели,

а други наторяваха почвата.

Легна върху тези,

лежащи отдолу,

и погледът му загледа

трептящите отгоре.

Той видя скелетите им:

слънцето бе техният рентген.

Понякога лъчите го ослепяваха

или просто клепваше,

а те шумоляха -

даже когато не ги виждаше.

Лъчи рисуваха върху клепачите му,

а той продължаваше да гледа

ситните капиляри,

които като мрежа

плуваха в червена светлина.

После притъмняваше

и отново пламваше.

Докато той отиде

да търси красотата

още по навътре.

МОЖЕ БИ ТАМ

Я БЕШЕ ИЗГУБИЛ...