Края на един живот

Когато се чувстваш безсилен,

когато нямаш надежда,

не виждаш смисъл да си жив,

тогава над пропаст ти се провесваш.

А тя, бездънната пропаст, сякаш ти вика: „Ела” .

 „Ела” – няма смисъл вече от дела.

Когато денят се е превърнал във нощ,

 а нещо те блъска надолу със мощ,

вече не можеш да кажеш „Спри” ,

 няма вече време за сълзи.

Да плачеш ли? Защо?

Всичко вече свърши, няма смисъл да се бориш,

когато всичко изгубиш,

сърцето малко по малко спира

 и ти вече намираш в себе си мира,

мирът, които ти помага да паднеш дълбоко

в бездънната пропаст.

В този миг обаче нещо проблясва,

А в проблясъка ти виждаш познатите образи,

това са твоите близки приятели,

те протягат към тебе ръка,

но ти нямаш сили да протегнеш своята.

А нещо те бута надолу, там, където има само

мрак.

А там, долу, в мрака се виждаш сам,

без приятели, без хора, на които да изплачеш

своята мъка.

Тогава изчезва образът ти.

Разбираш, че няма какво вече да губиш,

няма какво да направиш, няма кой да те спаси –

ти умираш.

Сърцето ти трепва като за последно,

усещаш болка във гърдите,

трудно дишаш, не можеш да поемеш дъх,

протягаш ръка, но няма кой да я хване.

Тогава надеждата умира,

ти падаш в дълбоката пропаст,

продължаваща да ти вика: „Ела”.

 Падаш на дъното, там няма светлина и

казваш: „Здравей” на  смъртта.

 Вече не можеш да помръднеш,

замръзва кръвта, а ти, изгубил всичко, губиш

дори и живота.

 Най-накрая се отърваваш от своята мъка,

поемаш по пътя на смъртта.

 И в този момент дори сърцето губи надежда,

дори то не вижда смисъл в живота,

 дори то умира и спира да бие…