Здравей! Как си? И къде, за Бога, беше?

Колко много чаках, колко време мина,

белият гълъб на прозореца ми стоеше,

а аз бях вътре и само те чаках.

Здравей! Как си? И къде, за Бога, беше, лято?

Колко време мина от нашата последна среща?

Цял месец и година, цял век, цяла вечност-

тъй нам непотребна и толкова безценна?

И ти - тъй мъничко, тъй топло и тъй кратко,

тъй бързо, че не можах да ти се радвам още малко!

Къде отиде, лято? Крилете си защо разпери и отлитна?

Кой ли в този студ ще те намери, за да те обикне?

Къде си ти и даровете ти- безкрайна свобода и гордост сладка?

Весели усмивки и тъй гореща радост, тъй волна, но тъй кратка?

Къде си, лято? С падащите днес листа защо замина?

Защо остави човешката душа самотна

и осиротяла - без да може вечно да те има?

Никога преди носталгия не съм изпитвала!

Никога преди по-горчиво аз не съм заспивала!

Никога преди такава самота не съм усещала,

никога преди тъй тъжно слънцето не съм поглеждала!

Защо си тръгваш, лято? Защо и то си тръгва с теб?

Защо ли слънцето, защо ли топлината...

Защо това, което щастие би могло да донесе?

Но нищо не е вечно, нищо не е трайно,

нито твойто слънце тъй сърдечно,

нито щастието, а наглед бе тъй безкрайно!

За да те запомня, аз ще те забравя.

И моля те, не ме мрази!

Ти си тръгваш, а аз завинаги оставам.

Няма нужда от това да ни боли.

Последен ден, и... слънцето ти веч залязва.

Сбогом, лято! Мен завинаги помни!

Няма две лета - едни и същи. Няма.

Като другите и ти залязваш с последните лъчи.

Сбогом, лято! Мъката ми е голяма.

С хубаво ще те запомня, благодаря за топлината и за светлите звезди.

Сбогом, лято! Второ като тебе няма.

Благодаря и за морето, и за сбъднатите на брега мечти.

Помниш ли ме лято? Аз всеки път ти казвам две неща-

Едното е - сбогом! И не забравяй пак да дойдеш!

И другото - ти бе единствено! Единствено сред другите лета!

А вече - и ти ме забрави. За да ме помниш!