Не бях ли момиче с коси – чернозем?
С теб търсихме нови земи, светове..
Сега плодовете узрели берем,
а Слънцето в своя зенит ни зове.
Щастливи, обичащи, търсещи брод –
съдбата, обаче, оплете ни в мрежа.
Подмами ни ловко с грешния плод:
помислих, че трябва парче да отрежа.
И ето ме – тупам последни трохи
и празна е вече торбата с мечтите.
Съшитите кръпки от страх не броих,
а вие удобно, прикрито мълчите. ...