Кълна се във мълчанието на рибите...
Не знаем още колко ще ни има,
а мъкнем на плещѝте си хомота,
че сякаш ни е дадено да взимаме
от времето за няколко живота.
Забравили кога сме се обичали,
живеем във аквариума, тихо.
От рибите сме станали по-ничии,
от допира на себе си сме скрити.
Ръцете ни забравиха прегръдката,
събличаме с очите си нахално.
Човека за човек е просто плът,
душата е понятие, банално...
А тази нежност имахме я свише,
когато в нас препускаше страстта,
ний можехме дори и да не дишаме,
безстрашни от любов и към смъртта.
Но вече няма да крещя в стихотворения,
в които онемяваше протеста ми -
заблудата, че води до смирение,
когато да простиш е твърде лесно.
Палачите ще съдя и ругая,
копнежите съсекли в мене гърбом.
Макар и под секирата, за края -
ще моля Господ само да ме върне!
Кълна се във загубеното време,
във празното мълчание на рибите,
но първом явно трябва погребение,
че иначе не се събуждат живите...
Стихопат.
©Данаил Антонов
11.06.2023
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Данаил Антонов Все права защищены
