В нощта дошли. От синята стихия.
Докарани от тъмни ветрове.
Разпръснали най-кървава магия
по българските горди брегове.

И грабели, убивали на воля.
Подпалили честта на всеки дом.
Не давали за милост да ги молят -
отнели всичко - вяра и подслон.

И като дар за мрачните им воини
отмкънали девици - светлинки -
красавици - най-чисти и покорни,
четирдесет разцъфнали души.

Затворили ги горе над морето,
където гордо виел се носът.
Затворът им докосвал се с небето
и със звездите сливал се страхът.

Заключили ги сълзи си да крият
до изгрева на първи слънчев лъч,
и воините със тях да се опият
и да отнемат девствена им кръв.

Ала девойките - уплашени, но силни,
не можели срама да понесат.
Не искали честта им да отнемат
и българското в тях да покорят.

И заедно оплели тежка плитка.
Овързали коси си в злътен лъч.
Сърцата им повели страшна битка -
поставили честта си пред страха.

Ръце в ръце с оплетени коси
четирдесет девойки полетели
по страшните назъбени скали
към морската божествена постеля.

Морето ги приело за утеха.
Животите им вплело във вълни.
И всяка нощ по лунната пътека
до днес се носят техните коси.