Ръцете ми са целите във кръв...
Стремежът ми загина пръв,
помогнах на любимия си мъж
да го убие. Черен дъжд
валя след това,
убих Страстта...
Поканих я у нас да пренощува,
и щом започна да сънува
я задуших с прегръдка от ненавист
във пристъп на безумна завист.
Тя искаше да властва над деня ми,
да й се кланям. Загорча ми...
А Макбет, верният ми мъж,
трупа изхвърли в нива с ръж,
засята от ратаите работни.
Ръцете ми са кървави и потни...
Убих Греха си. Сладкия си грях...
Удавих го в очи на сиромах.
Изпратих го на Оня Свят, при Дънкън.
По китките ми кървави и тънки
тежат окови от съмнения,
преследват ме жестоки привидения.
Преследват ме предсмъртни викове...
Дочувам подкованите коне,
които идват да ме грабнат...
Прости ми, Макбет, ще открадна
присъствието си от теб.
Душата ми е черен креп,
ръцете ми са кървави.
Когато
три вещици похлопат на
вратата
и хладна Страст,
витаещ Грях,
Стремеж,
превърнал се във страх,
пред теб застанат в сянка бяла,
да знаеш - вече съм умряла...