Лешниково
Вечер, късна нощна вечер
и светлинките викат ме към теб.
Коктейлното червило по стъклото...
останалият в празна чаша лед.
Стоях пред входа ти, развълнувано спокойна
весела, рискуваща, изкряща...
слизаше по стълбите, видях те
алкохолът започна да ме хваща.
Но не тази, спиртовата единица...
която изпарява се и те замайва...
а онази мъничка искрица,
спираща дъха ми, точно тази ме омайва.
Спря се, погледна ме и се зачуди...
не знам какво, не искам и да знам,
стига ми това че ме събуди
с това, че те видях... ти стоеше там...
Гушна ме,
а колко силно гушкаш...
не можех да си пожелая толко много,
погледна ме,
в погледа ти се загубих,
там ми беше топло и удобно...
Лешнико-кафеви светлинки...
пронизаха ме, но със мекота,
тази нощ не мислех, не отивах...
само плувах, гаснех ти в ума,
Не ме интересуваше какви сме...
къде, защо и до кога.
Имаше ни, там... по улицата, в дясно,
имаше ни в парфюма ти, в небето, в реалността.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентина Велчева Все права защищены
