...линия... живот...

Продължи ли - Къде? Пътят е черна алея.

Линия... тишина.

Тя почувства - Кое? Нищото или топлината на звездния миг.

Нов живот...

Ела, ела и виж, пеперудо, как се рея.

Заглуши ме каменният вик.

... черта...

И напускайки черната земя (без крачка дори) аз се слях с бездната тъга.

Това е дим от запалените чувства или мъгла, обвила бялата душа.

Продължи ли - Къде? От другата страна на прозрачната душа.

Тя сънува със затворени очи. 

Слънце, ела изгрей в празните мечти.

Аз не моля, не сънувам дори, а аз ли съм или е тя,

тази, която убива своята съдба.

В огледалото на бялата тъга.

Аз бях, нали, страхувах се от себе си дори.

Продължи ли - Къде?

път(на) магистрала...

Нима не ме видя? А винаги след теб вървя!

Нямаше смисъл:  чувството, полета,  мечтите, изкривени от бялото в прозрачната стена.

Нямаше  нужда - от тъгата, от самотата.

Никой и нищо не можа да скрие грешната душа.

Линия, тишина и нов живот.