Липса на хармония е.

Вътре в теб.

Крещиш туптейки. Без език...

И се шегуваш... някак със ирония,

а чувам само болния ти вик.

Преливаш.

Пак познатата агония.

Дочувам леко гърления смях.

Сенките... Чуждите попиваш.

И те попиват те сред тях...

А там...

И по-различна бях.

С крака увиснали нагоре.

И не! Косите няма да си дам.

Но ти си глух. И ням. И болен.

Сърцето...

Никога доволен.

Най-тъжната симфония... си ти.

И всичко в теб е вече взето.

И мен... сред липса на хармония.