Липсваш ми, татко...
Мина животът ми
все по чужбина,
ала където да бях,
с радост завръщах се
в свойта родина,
с обич синовна живях!
Двери железни
отново разтваря
свят, в който аз съм живял!
"Липсваш ми, татко..."–
в мен глас проговаря!
Дворът е глух, опустял!
Меката,
още зелена морава...
Орехът... Кестенът стар...
Стъпка последна
до прага остава...–
сякаш стоя пред олтар!
Ето дома,
в който аз съм порасъл–
много просторен и чист,
светъл и топъл!...
На празната маса
сгънат на четири лист!
Бързо разгръщам го!...
Няколко реда
писала мойта ръка...
Спомен възкръсва!...
Отсреща ме гледа
татко... И бликва сълза!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© МАРИАН КРЪСТЕВ Все права защищены
