Листопад
Разхождах си се кротичко навън,
вглъбена в листопада на октомври.
Отрочето въздишаше насън,
загърнато в количката на топло.
Как бях спокойна! Даже, всъщност, бях
уверена в житейското си русло.
Изкупила съм евиния грях
(два пъти). И животът ми препуска.
Отде се взе, прегърбен, побелял,
(и вероятно малко нецентрован)
един старик – живял, живял, живял,
та чак от младостта ми бе неловко.
Забързах крачка в непринуден тръс
(не дай си боже да ме заговори),
а той, надскочил дребния си ръст,
усмихна ми се, някак си, отгоре.
Усмихна се, със сигурност, над мен.
Над смешния ми опит да си тръгна.
И (може би, в последния си ден)
говореше ми, все едно сме кръвни.
Приказваше си старчески неща –
за хляба, тока... Тъй, насред площада
за пет минути, ща или не ща,
му станах внучка, той на мене – дядо.
И тутакси от мен ме хвана срам –
нали сама живот съм сътворила,
смъртта да срещна тъй ме беше страх,
че хукнах като ялова кобила.
Така сме май устроени, уви–
различни, а отчайващо подобни.
Но в нрава на човешкия ни вид,
на всеки жив му трябва малко обич.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миглена Миткова Все права защищены
