*За онези, които умело водят диалози със себе си... :)
Гняв от стара дивна болка,
някога във тишината зародил се,
но във мен сега тъй жадно впил се,
заветно, но и безнадеждно хока
този, моя днешен мироглед печален,
тъй опасен, черно-блудкав
и небрежно, и безцерамонно лукав -
но в този миг и безопасно неутрален.
Днес цял ден Нищото ме хвали
с лъжовните си, никаквите си похвали.
Само светло и познато - моето Его ме гали,
но не за друго - просто само то ме жали...
Само то попита: “Спа ли днес душата ти?
О, Мила моя, а скоро време пяла ли е?
И пиеси тъжни с сивата ти мисъл тя играла ли е?
Или вече вечността сама приспала я е?”
O, Его мое, тъй тежко диша моята душа...
Ала не, не спа. И скоро време не е пяла.
Сред мъките си тя е просто онемяла...
А тези дни е отмаляла даже хубостта ù.
Сълзите ù през мен извират – парещи въздишки,
които с всичко сблъскват се жестоко.
О, Его мое, и въздуха пронизват те дълбоко
и него невидимо парят невидими нишки.
Но не, аз не умрях, а закопнях отново
за всеобгръщащата светлина,
натъкнах се на алено-сребриста бистрина,
излъчвана от приласкаващо любящо лоно.
Лоно, на мечтите уповаващо се,
на света покварата прощаващо,
но излъчващо сияние в прах превръщащо
на мисълта злотворието недомечтано.
© Цвет Все права защищены