*За онези, които умело водят диалози със себе си... :)

Гняв от стара дивна болка,

някога във тишината зародил се,

но във мен сега тъй жадно впил се,

заветно, но и безнадеждно хока

този, моя днешен мироглед печален,

тъй опасен, черно-блудкав

и небрежно, и безцерамонно лукав -

но в този миг и безопасно неутрален.

Днес цял ден Нищото ме хвали

с лъжовните си, никаквите си похвали.

Само светло и познато - моето Его ме гали,

но не за друго - просто само то ме жали...

Само то попита: “Спа ли днес душата ти?

О, Мила моя, а скоро време пяла ли е?

И пиеси тъжни с сивата ти мисъл тя играла ли е?

Или вече вечността сама приспала я е?”

O, Его мое, тъй тежко диша моята душа...

Ала не, не спа. И скоро време не е пяла.

Сред мъките си тя е просто онемяла...

А тези дни е отмаляла даже хубостта ù.

Сълзите ù през мен извират – парещи въздишки,

които с всичко сблъскват се жестоко.

О, Его мое, и въздуха пронизват те дълбоко

и него невидимо парят невидими нишки.

Но не, аз не умрях, а закопнях отново

за всеобгръщащата светлина,

натъкнах се на алено-сребриста бистрина,

излъчвана от приласкаващо любящо лоно.

Лоно, на мечтите уповаващо се,

на света покварата прощаващо,

но излъчващо сияние в прах превръщащо

на мисълта злотворието недомечтано.