Лов на любов

В този божествено вял хронотоп

свря се времето да бозае.

Утрото заспа чак до кобни тъми

и земята потъна в тилилейска омая.

По пътя непът и в часа без минути

чудото кукна врабчово върху мен –

душата дете го сграбчи без смут

и очите щръкнаха с криле омиглени.

Ето го Него – Ловеца хитрец,

ласкав, без дивеч, с перо нагласено,

с килнати думи, снимки и сцени,

щедър за утре, с меню от дилеми.

Скочих в ръцете му, усуках се в него.

Беше ми хубаво, омрежено, ново –

една от жените от улова, последната,

но с илюзии челни и с бъдеще голо.

Ръцете ми стигнаха времето горе,

душата се вдигна на пръсти.

Жената във мен дръпна земната връв

и заналива до притом и лъст.

Да, но... Ловецът си имал пътека

и тя била, каза ми, на другия край на планетата.

Няма как... Сори, малката! Ще дълбае тунел,

за да бърза към нея, заветната.

Ямата... Адът в нея и в мен. Безстилие.

„Ако искаш – тлей, ако можеш – излизай!”

Последната реч на ловеца... идилия (!)...

и последният любовен агент. Адио!!!