6 июн. 2017 г., 11:25

Луна 

  Поэзия » Философская
567 1 1

Отдавна летя...

Летя през пустиня.

Пясъци, лунни поля,

тишина...

И живота проклинам.

А веригите с грохот

се впиват

в сухата лунна земя

и, търсейки проход,

се стриват

една по една.

 

Отдавна вървя...

Всъдеходът замлъкна.

Вървя през пустинята

сам.

Къде и кога ще замръкна -

не знам.

А пясъчни бури

връхлитат над мен

И отлита убит

поредният ден...

 

Отдавна пълзя...

По няколко метра

на час.

Не спя през нощта.

И бързам да стигна

при вас.

И сякаш мираж

пред мене изплува -

хората бързат

към мен.

Пореден метраж

и разбирам - бълнувам,

дюните връзват ме

в плен...

 

Отдавна лежа...

А искам да пия.

И бавно умирам

от глад.

И чувствам смъртта,

но как да надвия

пронизващо-силния

хлад?

А високо в небето

свети планета,

сияе нашта Земя.

И сякаш се смее

над чадото клето,

прегърнало свойта

Луна... 

© Андрей Филипов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??