4 сент. 2013 г., 21:54

Лунна светлина

1.1K 0 0

Огледало отразява в притаена светлина

една от многото проекции на личността.

Пред тебе образът е ясен,

обагрен сякаш в пъстрота.

Под теб обаче, силует – неуловим, опасен

се къпе в сянка на човешка суета...

 

Дали ще има сблъсък?

Дали ще водиш битката за своята съдба?

Може би, но... ти направен си от восък,

а и... театърът започнал е сега и бързаш,

 ту в бяло, ту в черно да премениш своята душа... според случая...

 

И стаята е сцена, има и завеса, и актьор,

а представлението – пиеса,

ти мислиш си, за някой режисьор, треньор или сапьор,

пък тя окаже се за някъв рекетьор, пласьор или воайор...

 

Но... Ти нали си просто зрител?!

Платил си допълнително за първи ред.

Там е твоята обител,

наслаждавайки се най-отпред...

 

Когато „трябва” ту се смееш,

когато „трябва” ту ревеш

и все една и съща песен пееш,

че „просто трябва” щеш, не щеш...

 

И докато усетиш представлението свършва,

а аплаузите отекват като на конкурс за мис.

И ти там някъде си, пляскаш,

викаш сянката на бис...

 

Но тогава нещо става...

И тока спира и осветлението гасне,

а ти си сам в нощта...

Къде е сянката, къде замина?!

Да не би да се превърна в тъмнина?!

 

И докато въпросите бушуват, там някъде,

навярно в съвестта,

през прозореца, във промеждутък виждаш

струйка лунна светлина...

 

Едва показала се, ти премигваш.

Едва докоснала те, чувстваш топлина.

Едва пробляснала и вече виждаш

озарените от нея небеса...

 

Пленен в магията й ти прошепваш:

„Как малка си, а осветяваш край света...

И без костюми, без преструвки разтопяваш хорските сърца...

На пътешествениците си ти упора,

за  космонавтите – съдба.

В прегръдките ти се зачеват толкоз хора.

О, ти, предвестнице на любовта!

 

Тогава искрено ще я попиташ:

„Защо тъй тебе хората обичат

и под теб един на друг се вричат?

Защо дори когато сме сами

около тебе има толкова звезди?

 

Поглеждаш я, а тя мълчи...

Не иска тайната да сподели...

Тайната ще трябва да откриеш с собствените си очи...

 

Но знай!

 

Вечер щом над хоризонта се качи

и за сетен път в безброй лица се отрази,

ти вгледай се във нея и се замисли –

откъде ли черпи своите лъчи...

 

... и откъде ги черпиш ти...

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Костадин Пулев Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...