Аз съм снежен човек от Триград

и преживявам лятото си в зима,

докоснеш ли ме - сняг и студ,

погледнеш ли ме - бял свят от снежинки,

обикнеш ли ме - ще ме загубиш,

аз съм дете на слънцето,

забравило да си ме поиска горе,

не ме оставяй сам - не мога да те догоня,

не идвай твърде близо до мен - ще се разтопя,

нека да бъдем заедно разделени,

докато в душата ми е все още лято

крилато, топло и златно,

а тялото ми зима,

замръзнала, студена и синя.

Край мен елха - принцеса зелена,

ми изпраща катеричка да ме гони,

а над мен облак се разкъсва като одеяло,

и  снежинки - ефирни балерини,

се изсипват и покриват всичко

в искрящ кристал и елмаз.

Вятърът засвири с флейта

и покани луната на танц.

Снегът в мен заскърца и ноти

от зимен сонет засвири в мен,

лятото в мен си тръгваше.

Очите ми - черни копчета от палто

гледаха как душата ми отпътува

в колесница от скандинавски елени,

а лятото ми махаше ръка.

Гарван грачеше като тромпет.

А някъде другаде се раждаше

друг снежен човек.

С ръка от метличина метла

докоснах студа във въздуха

и написах името си в ледена бутилка,

затворих очи и сънувах, че съм облак

и плувам в синьо и безкрайно море.

Бяла сова кацна и заспа на шапката ми.