Не е онази, която разсича като с остър нож.

Нито онази, която барабани в раната,

или коварно ни стиска за гърлото.

Винаги е бодежът в жлъчката от камъка, наслоен през годините

и превръща в цвете любимо

растящия от пукнатините му кактус.

Боли ни отвътре от красотата на бодлите,

приласкани върху гърдите.

Изсушава млякото,

за да заплаче по-късно с хладните сълзи на копнежа.

Другарува с нещастието,

храни се със смъртта,

хапе си устните притеснено

и вместо гланц, слага си хлорофил,

за да се скрие зад липсата на  утеха.

Кърви.

Убива доживотно.

Присъда е.

Раирано ранима.

Нечия...

окова!