Любов
Не е онази, която разсича като с остър нож.
Нито онази, която барабани в раната,
или коварно ни стиска за гърлото.
Винаги е бодежът в жлъчката от камъка, наслоен през годините
и превръща в цвете любимо
растящия от пукнатините му кактус.
Боли ни отвътре от красотата на бодлите,
приласкани върху гърдите.
Изсушава млякото,
за да заплаче по-късно с хладните сълзи на копнежа.
Другарува с нещастието,
храни се със смъртта,
хапе си устните притеснено
и вместо гланц, слага си хлорофил,
за да се скрие зад липсата на утеха.
Кърви.
Убива доживотно.
Присъда е.
Раирано ранима.
Нечия...
окова!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Милко Христов Всички права запазени