Колко люти мъки преживях,
ударен от съдбата – плаках,
под черни облаци стоях,
под дъждове – море оплаках,
колко силни болки претърпях,
в тъга, в сълзи, но те дочаках.
В сърцето си – премеждия чертах,
в душата – трепетни надежди,
прехапвах устни, стисках вежди,
и с времето, любима, осъзнах,
че плетена от черни прежди,
навярно любовта е грях.
Не издържам вече от тревога,
не мога повече, не мога...
Губя се в мъгла безследно,
а ти дойде и си отиде тихо,
без дори да кажеш сбогом,
без да ме прегърнеш за последно.
Пазих те от всичко и от всеки,
но защо – да те погубя?
И пак те търся в своите утехи,
и пак се лутам и се губя,
макар че те погубих вече,
не искам и не чакам друга.
© Иван Бодуров Все права защищены