Колко люти мъки преживях, 

ударен от съдбата – плаках, 

под черни облаци стоях, 

под дъждове – море оплаках, 

колко силни болки претърпях, 

в тъга,  в сълзи,  но те дочаках. 

В сърцето си – премеждия чертах, 

в душата – трепетни надежди, 

прехапвах устни,  стисках вежди, 

и с времето,  любима, осъзнах, 

че плетена от черни прежди, 

навярно любовта е грях. 

Не издържам вече от тревога, 

не мога повече, не мога... 

Губя се в мъгла безследно, 

а ти дойде и си отиде тихо, 

без дори да кажеш сбогом, 

без да ме прегърнеш за последно. 

Пазих те от всичко и от всеки, 

но защо – да те погубя? 

И пак те търся в своите утехи, 

и пак се лутам и се губя, 

макар че те погубих вече, 

не искам и не чакам друга. 

​​​​