Гондолиерът стар, в гондолата си стара,
постла килим от спотаени чувства.
Че таз гондола всеки ден е гара,
за идващите влакове, а после става пуста.
Че не веднъж седейки в нея двама,
целували се влюбено и с радост
и той я молел да му бъде дама
до старостта през буйната им младост.
Че идвали и си отивали мечтите
с младежите и старците последни,
минавали на гондолиера дните,
с животите на пътници поредни.
Любовта познавал само от очите,
които взирали се радостно във други
и чувал шепота на вятъра в косите,
говорещ им за любовта им луда.
Не бил докоснал никога любима,
не бил целувал никоя тъй страстно,
както слънцето го прави несравнимо,
галейки водата нежно и безгласно.
Сълзите тежки на гондолиера от очите
капеха като дъждовна песен
и сливаха се влюбено с водите,
които носеха го през канала тесен.
Венеция бе пламнала във огън и възбуда
и гледаше го през прозорците си прашни.
Прошепна му: "Не си живял в заблуда,
щом гледал си съдбите им изящни!"
Но гондолиерът бе платил високата цена,
на тоз град вечен, горд и славен.
Че точно тук, в града на Любовта,
без капчица любов е изоставен.
© Дарина Димитрова Все права защищены