Гондолиерът стар, в гондолата си стара,

постла килим от спотаени чувства.

Че таз гондола всеки ден е гара,

за идващите влакове, а после става пуста.

Че не веднъж седейки в нея двама,

целували се влюбено и с радост

и той я молел да му бъде дама

до старостта през буйната им младост.

Че идвали и си отивали мечтите

с младежите и старците последни,

 минавали на гондолиера дните,

с животите на пътници поредни.

Любовта познавал само от очите,

които взирали се радостно във други

и чувал шепота на вятъра в косите,

говорещ им за любовта им луда.

Не бил докоснал никога любима,

не бил целувал никоя тъй страстно,

както слънцето го прави несравнимо,

галейки водата нежно и безгласно.

Сълзите тежки на гондолиера от очите

капеха като дъждовна песен

и сливаха се влюбено с водите,

които носеха го през канала тесен.

Венеция бе пламнала във огън и възбуда

и гледаше го през прозорците си прашни.

Прошепна му: "Не си живял в заблуда,

щом гледал си съдбите им изящни!"

Но гондолиерът бе платил високата цена,

на  тоз град вечен, горд и славен.

Че точно тук, в града на Любовта,

без капчица любов е изоставен.