Магия
Веднъж те няма,
после се появяваш на белия свят -
със глас изреваваш.
Растеш като гъба,
събираш мечти
и взираш се буден във хорски очи.
Сърцето ти мълчи,
не пей,
а тялото ти мисли, че живей.
Човек?
Не, само сянка от човека,
затворил се във своя ад
и търсиш мъничко утеха
във вярата и онзи свят...
Но туй е сън, игра, заблуда -
сърцето тихо си тупти
и чакаш, молиш, търсиш чудо,
което да те окрили.
Да виждаш пъстрата вселена
през погледа на две очи,
да чувстваш топли пеперуди,
играещи във твоите гърди.
Да бъдеш с някой,
може би с човека,
да тръгнеш с него по света,
а той със ласки да те стопля,
когат изгубиш се в мъгла.
Когат си тъжен и дъждовен,
кат облак черен над земя,
със блясъка си той любовен
да бъде твоята звезда.
И слънцето за теб да бъде
в един сумрачен адски час,
във който може да изгрее
една усмивка между вас...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Людмила Стоянова Все права защищены
