Малка басня

Поэзия » Философская

788 0 3

Във короните

на дърветата

вятър вее,

и гнездото

на гургулицата

се люлее.

Във гнездото си

гургулицата

не застава –

вечно мърда и

вечно някак се

настанява.

Срещу вятъра

дни и седмици

тя се бори,

в страх яйцата си

от гнездото

да не събори.

А гнездото си

по-удобно

да беше свила,

даже в бурите

би намирала

там закрила.

Тъй и хората

често нерви и

време губят,

вместо мъничко,

но навреме,

да се потрудят!

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

monilia (Симеон Пенчев)

Много поучително, Ангар!
Успех ти желая и късмет!

2012-04-06T11:34:12+03:00
Ангар (Ангел Чортов)

Благодаря ви, Нина и Елица!
Това стихче е старо, може би от преди петдесет години. Как си го спомних - сам не зная. Може би защото "в живота ни съществува симетрия, и най-ранните спомени ни спохождат най-късно".
И понеже си го спомних, реших да го пусна. То е разбираемо само за онзи, който е виждал гнездо на гургулица - няколко преплетени тънки клечици, почти не прилича на гнездо, прозрачно, и яйцата (те снасят по две яйца), се виждат и отдолу. Чудя се как успява да ги затопли, за да се измътят. Но разбира се не го правят такова "от мързел", а по-този начин - като почти не правят гнездо, като го правят незабележимо, успяват да запазят малките си от хищници.
А отнесено към хората, баснята трябва да е илюстрация на поговорката "Мързелът не мори, а мъчи".

2012-04-04T09:21:31+03:00
voda (Елица Ангелова)

А кога е това "навреме" – знаеш ли го, я?!

2012-04-03T23:57:59+03:00