И ето, затихнали сме пак
пред малкия екран на тази машина,
вперили поглед в стая, изпълнена с мрак,
стая, но за нас така жива.
Думи се леят, сърцето тупти
и сякаш за нас свят не съществува,
някак си странно, нали?
Една машина нас да вълнува.
Любов на съвремието ли е това,
да чакаш някой да ти пише в машина?
Не онези любовни писма,
а ред по ред, като нишки коприна? ...