И ето, затихнали сме пак
пред малкия екран на тази машина,
вперили поглед в стая, изпълнена с мрак,
стая, но за нас така жива.
Думи се леят, сърцето тупти
и сякаш за нас свят не съществува,
някак си странно, нали?
Една машина нас да вълнува.
Любов на съвремието ли е това,
да чакаш някой да ти пише в машина?
Не онези любовни писма,
а ред по ред, като нишки коприна?
Дали е той - питаш се нощ и ден,
сякаш часове се сливат и бледнеят,
дали е той, така е сладкодумен,
но всъщност очите влажнеят.
Не сте се виждали дори, очи да се срещнат,
ръцете да хванете в здраво цяло,
а сърцата пламтят като гори,
запалили се от малко жарава.
Тази машина, това ли е сега любов?
Да чакаш и да включваш кабел и мрежа?
Безнадежно е, сами сте в този живот
зад развалената после машина и изгубената жар от копнежа...
© Стефания Николова All rights reserved.