Машината...

Монотонно тракат възлите

на машината.

Желязна сива птица,

устремена сякаш нанякъде,

но оставаща на едно мястото.

Компресорите ѝ пуфкат ритмично -

въздишки на уморени старци.

Когато се срещнахме,

се уплаших от нея,

след това я намразих...

Сега я обичам.

Станахме едно цяло.

Машината - това съм аз,

и аз съм машината.

Сърцата ни бият с еднакъв ритъм.

Говорим си, смеем се и плачем,

но тихичко, за да не ни чуе някой.

Ние сме  птица,

която се мъчи да полети,

но остава здраво вързана

за фундамента от бетон.

Ще дойде ден...

Аз вярвам!

Металният покрив на фабриката,

който притиска душите ни,

ще се отвори.

Ябълков цвят, ще поръси машините.

Работниците, ще запеят.

Ще полетим над лъжливата светлина,

над забраните, над мъките си!

И ще бъде най- красивата утрин!

Красива, колкото може да бъде

само Свободата!