Мечтата на лишената душа

В нощите летни самотни,

лишена от чувства душа там витае.

Луната грее в бяла премяна,

духът не издържа вечно роптае.

Една нощ отново пак под луната,

проблясък, светна искрата.

Бързо, просегни се, хвани я в ръка,

прошепна лишената от чувства душа.

Навлез ти през таз` повърхност зелена,

пусни се, щастието е там.

Душата и също заслужава

да върви редом до твоята вселена.

И времето започна да лети,

запалихме огъня за двама ни,

мечтите грейваха, лятото замина си

и студено да е, пламъка топли ни.

Душите тръгнаха напред да летят,

да напишат история, да я извървят.

Заедно през пространствата да си мълвят

обичам те, тихичко на път.

Не става тихо, всичките крещят,

как е могло душите ни така да залъщят.

Факт е че се случва на мига,

в който се разлиства отново нежна пролетта.

Свистяха и крещяха, заедно напред,

из места непознати, необятни и неразгадани.

За никого света не ще е блед,

От истинска любов те бяха обладани.

Колко ли струва това тяхно богатство,

никой не искаше да знае цената.

Нямаше нито капчица от онова безпокойство душата,

което ще накара да скочи сама от скалата.

Времето не стига, болка в душа появи се.

Горят ръцете, но имат сила и двете

да продължат да си гадаят,

къде ще ги отведат отново мечтите.

Но замълчи си, нещо там между гърдите,

пламъкът на жар да стане, да не чуват ушите,

искрата се дърпа гори в ръцете,

душата не ще да излезе отвъд  дълбините.

Не иска да излиза и отново роптае,

назад погледна и пак сама си остава.

Търси начин, но няма къде да скатае

нуждата си… да продължи да мечтае.