Кълбото е таралежено тяло,

опряло се до камък сив.

Посягам да го погаля,

но бодлите ехтят.

Елхите и тревите греят,

едва до снощи беше празнична нощта.

Потърсих убежище в гората,

като Гретел се почувствах аз.

Каменист е брегът,

потопил несгодите, тревогите едни.

А камъните са ветрогонци,

носят дълга история от векове.

Дишам дълбоко,

а водите се плискат в скалите,

отрудено сърцето ми замира,

от спомена един.

Когато се обичахме!

Защото младостта не дели,

събира.

Понечих да намеря път,

но отронен камък проехтя.

Изплаших се, духът- замря.

Затворих аз клепачи,

молейки тишината за покой.

Вятърът е мой приятел,

нежно ме погали по косите,

по лицето, избърса сълзите-

и си тръгна.

Лежах безвременно до любимото дръвче,

а долу-

вълните продължаваха с грохот

да разбиват мечтите

и една проста илюзия от хартия направена,

проговори.

Извадих писмото от джоба синкав,

там като напечатани, прозирах между думите едни,

простата истина за обичта.

„Не те обичам вече. Прости!“

И те сълзите като малки камъчета,

потекоха надолу към пръстта.

А после чуруликащи врабчета,

усилиха мелодията в чернота.

И пак се сетих за него- таралежено мъниче,

потърсих го по пътеката в зелено,

спряла, с невидими очи съм,

до борчето голямо.

Беше си отишло вече!

Ала дори и през януари тук е толкова красиво!

Защо не спирам да вярвам в чудеса?

На парчета скъсах бялата хартия

и като снежен прах разнесох я към небето синьо.

Денят студен, но тих и кротък.

Като мен самата.

Леден пояс не срещнах.

Нямаше хлад и неистови лъжи.

Само паячета малки и невинни,

бръщолевеха като семейство пак, и пак.

Новата година бе дошла.

А днес на 4-ти януари,

тръгнах към дома ми роден.

Там, майка и баща,

ме очакваха с любов голяма.

Котаракът бежав, на петна измърка,

погали се, и седна на моите колена.

В беседката с гирляндите окичена,

броях звездите вечерта.

Най-ярка горе бе моята звезда.

С коси от нежност отредена.