Мечти
Кълбото е таралежено тяло,
опряло се до камък сив.
Посягам да го погаля,
но бодлите ехтят.
Елхите и тревите греят,
едва до снощи беше празнична нощта.
Потърсих убежище в гората,
като Гретел се почувствах аз.
Каменист е брегът,
потопил несгодите, тревогите едни.
А камъните са ветрогонци,
носят дълга история от векове.
Дишам дълбоко,
а водите се плискат в скалите,
отрудено сърцето ми замира,
от спомена един.
Когато се обичахме!
Защото младостта не дели,
събира.
Понечих да намеря път,
но отронен камък проехтя.
Изплаших се, духът- замря.
Затворих аз клепачи,
молейки тишината за покой.
Вятърът е мой приятел,
нежно ме погали по косите,
по лицето, избърса сълзите-
и си тръгна.
Лежах безвременно до любимото дръвче,
а долу-
вълните продължаваха с грохот
да разбиват мечтите
и една проста илюзия от хартия направена,
проговори.
Извадих писмото от джоба синкав,
там като напечатани, прозирах между думите едни,
простата истина за обичта.
„Не те обичам вече. Прости!“
И те сълзите като малки камъчета,
потекоха надолу към пръстта.
А после чуруликащи врабчета,
усилиха мелодията в чернота.
И пак се сетих за него- таралежено мъниче,
потърсих го по пътеката в зелено,
спряла, с невидими очи съм,
до борчето голямо.
Беше си отишло вече!
Ала дори и през януари тук е толкова красиво!
Защо не спирам да вярвам в чудеса?
На парчета скъсах бялата хартия
и като снежен прах разнесох я към небето синьо.
Денят студен, но тих и кротък.
Като мен самата.
Леден пояс не срещнах.
Нямаше хлад и неистови лъжи.
Само паячета малки и невинни,
бръщолевеха като семейство пак, и пак.
Новата година бе дошла.
А днес на 4-ти януари,
тръгнах към дома ми роден.
Там, майка и баща,
ме очакваха с любов голяма.
Котаракът бежав, на петна измърка,
погали се, и седна на моите колена.
В беседката с гирляндите окичена,
броях звездите вечерта.
Най-ярка горе бе моята звезда.
С коси от нежност отредена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ана Янкова Всички права запазени
