RainaVakova
413 2666
16 дек. 2017 г., 01:29

Между телефони счупени 

  Поэзия » Другая
574 7 13

Живеем между телефони счупени
и ехото не може да е вярно.
Големите ни белези ни учат,
че болките са строги господари.

 

Че блусовете на море и вятър
делфините в душите ни дописват,
а всяка зимна смърт е смърт, в която
нищо и на никого не липсва.

 

Разплатата на времето е ялова
и знам, че не лекува нищо, нищо,
но уча си ръцете на оставане
в прегръдката на белоцветни вишни.

© Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Хора, бях го забравила този си стих...Сърдечно благодаря, че наминахте!
  • Много хубаво
  • Честита Нова година,Магьоснице!
  • Адмирации!
  • Забележителен, изящен стих! Адмирации!
  • Красива меланхолия!...
  • Великолепно!
  • Разкош!
  • Поетично великолепие!...
  • Хареса ми много и те поздравявам, Райна! Аплодисменти!
  • След всеки морски блус си мислим, че сме се разплатили със яловата зима, а всъщност победител е вишневото бяло и господарства ли, господарства в косите и мислите ни... Научила си ръцете си на каквото трябва, Райне!
  • Хубаво!
  • Подлагаш всичко на съмнение, Райна. В това отношение силно си приличаме. Не вярвам в попове, монаси, църкви и манастири, защото те се подиграват с последните остатъци от човешки надежди и ги осребряват за себе си. Времето е огромна боа, която ни поглъща конвулсно все по-навътре и по-навътре в пастта си. Да научиш "ръцете на оставане в прегръдката на белоцветни вишни" е красиво и възвишено и това отличава човека от животното. Но някои не са хора, макар и да ходят на два крака и да имат две ръце. Хареса ми как образно и находчиво пробягваш постепенното съзряване за горчивите истини, граничещи с поезията, която единствено сами може да си отнемем. Поставям стиха в Любими.
Предложения
: ??:??