От младостта случаен ден,
към своя край неясен, замъглен,
със сигурност е устремен.
Слънцето го няма вече там, над нас,
ала светлината му е жива още, и в захлас,
ние чудим се безмълвно, със затворени очи,
дали не свети то дълбоко тъй във нашите души...
О, съмнение безкрайно,
макар мъчително да си,
ти водиш ме напред омайно,
към залеза във нейните коси.