Цигулка свири в нощта,
хората внезапно се сдобиха с душа,
нотите говорят, сякаш реч ехти,
а разплакан лютиер към небето крещи.

Тази мелодия за хората красива,
авторът опитва я и му е горчива,
изстрадана до болка с безброй сълзи,
тя дава на света страхотни нови мечти.

Споменът изплува с нотите скандални,
тези струни ще се водят за финални,
краят приближава, а цигулката звучи,
мракът наближава, дяволът мучи.

Речта замлъква, словата нямат вече глас,
нотите се превръщат в думички за нас,
звуците изчезват, мелодия ридае,
цигулката обаче продължава да мечтае.

Тя единствена опора на сърцето,
една-едничка скитница в небето,
мелодията продължава да пръска
и срещу съдбата жестока съска ли, съска!

Ще се бори, додето струна не остане,
тогава тя друга песен ще подхване,
песен за любовта и за съдбата,
и как тези две понятия отнемат душата!